Баба Миланка Бонкова от гр. Разлог (родена през 1917 год.), веднъж каза: "То, като погледнеш, едно време, дървото си беше насекаде.В кащи да влезеш на чардак че стапиш, около тебе мусандри, юкове, долапи, чеиз да наредиш невестински сандък че отвориш, огнище да запалиш дръво требува, леб да замесиш в нощви че бръкнеш, на оран да тръгнеш на кола че се качиш и рало че носиш, в цръква Богу да се помолиш пред олтар и икони че застанеш." Тясната обвързаност на живота на предците ни с гората предопределя и тяхното отношение към нея.В традиционните народни представи тя е живо същество, което говори, плаче, радва се. Най-отчетливо това е отразено в народните песни.
"... Заплакала е Пирин планина.
Та дочула Рила планина.
Защо плачеш, мили братко?
Защо ме е, сестро, мака налегнала..."

"... Янка през гора вървеше,
с крушово листо свиреше
и на гората думаше...

"... Овчар си гора питаше:
Горо ле, горо зелена,
Доскоро беше зелена,
Сега ми, горо, изсъхна...

   За разлика от полето, селището, дома, познати на хората и опитомени от тях, гората е дивото, неусвоеното, потайното място. Затова народното въображение населява това пространство с тайнствени същества - змейове, хали, самодиви, джинове. Легендите, приказките и топонимията (географските имена) свидетелстват за това. На юг от Предел, току в полите на Пирин, има обширна местност. Някога тя била покрита с гъсти непроходими гори. Щом се свечеряло, големите буки и мурови гиганти странно извивали клони, а замръзналите овчари и дървари чували страшни звуци. Боели се хората да замръкнат там, защото мястото било обиталище на джинове зли духове. Местността нарекли "Джинджирица". Заради своята потайност гората става и "закрилница" място, където можеш да се скриеш докато отмине бедата, злото. Народната памет на Горно Драглище и днес пази спомена за чумата, дошла от близкото селище Белица. Всички християни избягали вгората. С чумата се преборили самовили, които живеели в 12 те вековни бряста край плевнята на дядо Линче.
     В трудните години на "кърджалийското време" гората спасявала хората от набезите на хайтите. "...И ден и нощ всичко бе обуто и щом се чуе писок...дигаше кой шо можеше дете, торба, завивки, цадилка и айде в гората..."(Милка Грашкина, Якоруда, 1933год.)
     С разгръщане на националноосвободителната борба, гората става свободната територия за ре6олюционните дейци. Затова ферман на турския султан от 1751 год. определя Разложко като един от центровете на хайдутството в българските земи.
     Още през ХIХ век хората от Разложката котловина са гледали на гората и като на място за отдих. Старите добринищени отсядали "...за една неделя в м. Св. Троица през юни. Това било съпроводено с един дребен обичай да се яде мъзгата на младо мурово дърво."( Методи Липев).
     В сборника "Народни материали от Разложко" братята Димитър и Костадин Молерови пишат: "... Лете, след свършек на главните полски работи (19 юни) земеделците в по-старо време отивали със семействата и работния добитък в планината, да се планиносат и отпочинат от тежката работа..." Планината и гората присъстват неизменно в живота на хората от Разложкия регион, както в миналото, така и в наши дни.